Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.02.2018 23:56 - Светът е с цял един живот по - малък днес.
Автор: ninamatova11 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3482 Коментари: 3 Гласове:
4

Последна промяна: 03.02.2018 01:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Светът е с цял един живот по - малък днес. 
Сутринта в която линейка дойде да вземе дядо ми и да го закара в бърза помощ, аз лежах в леглото си със светната лампа въпреки, че слънцето беше изгряло одавна и озаряваше стаята ми. Чудех се едно единствено нещо: Защо никой не говори за смъртта? Всечки ще умрем, нали? Тогава защо никой не го казва? Защо всички се държат сякаш това никога няма да се случи? Всички сме се появили на този свят, планирани или не. Всики растем. Живеем. В единия момент си малко немислещо и тотално неразбиращо света детенце. Чудиш се защо вали, защо гърми. Не знаеш защо става ден или нощ и си мислиш че земята е плоска, че няма друга планета освен нашата и че всичко е магия. После порастваш и започваш със всяка изминала година да разбираш какво ужасно място е света. Осъзнаваш какво е любовта, какво е омразата. Приятели, първо гадже. Секс, желание и предателство. Всичко това се попива в главата ти като вода в гъба със всеки изминал ден.  И един ден точно така както си дошъл от нищото независимо дали искаш или не ще те бутнат в една дупка и ще си останеш там завинаги. Червейте ще те изядът и всички с времето ще забравят за теб освен ако не си някой гении или не си оставил нещо след себе си, тогава може и от време на време да се сещат за теб, но разбира се не е задължително.

 

Същия този ден дядо ми изпадна в кома. Инсултът беше засегнал две трети от мозъкът му и дори и да оцелееше нищо нямаше да е както преди. Не че бях кой знае колко близка с него, въпреки това той беше мой дядо и нямаше как да не ми тъпо, тъжно или тежко.  През целия ден се държах нормално. Все едно нищо не се е случило. Всъжност толкова много неща се случваха, че не можех да смогна да обмисля всичко и в крайна сметка, когато на вечерта останах сама всичко ме удари като гръм от ясно небе. Дядо ми вече нямаше да ми се караше за гаджета, нито да съди кокичета по въженце или да го виждам как обикаля нялаво надясно по двора. Нямаше да го чувам как крещи на животните и как се радва на котетата, които по – късно щеше да рита от яд, че му пречат. Въпреки че не бяхме кой знае колко близки сме живеели в една къща ужасно много време и бях свикнала с това, когато слизам да вечерям той да е легнал на леглото си и да гледа турски сериали. Бях свикнала да ми помага със задачите по математика, когато не разирах нищо. Бях свикнала с това да е някъде около мен, а вече нямаше да го има. На следващия ден,  лежеейки за втори път на леглото си на светната лампа под завивките аз чух колко тихо  е. По принцип никога не е толкова тихо, защото винаги той и баба спореха за нещо на долния етаж  толкова силно, че се чуваше при мен или пък увелиаваха звука на телевизора до такава степен, че можех спокойно да чуя кой сериал гледат.  А тогава беше просто тихо. Нищо. И ми се стори тоолкова страшно, толкова пусто, че станах и излезнах навън запахтяна от страхът, който се беше насъбрал в гърдите ми.

Никога преди не бях губила човек така. Никога преди някой е умирал около мен. Именно затова сега ми беше толкова страшно. Именно затова сега се чувствах така объркана. Не че дядо ми беше умрял, просто беше в кома, но все едно го нямаше. Все едно не беше тук. И ми стана тъжно. Толкова тъжно, че надали някога щях да се оттърся от това, защото просто да загубиш човек с които си споделял толкова много и си свикнал с него и до някаква степен осъзнавайки го или не си обичал се усещаше като малка, нетърпима болка в сърцето, която някак си знаех, че няма да си иде.

Вечерта, мама ми се обади за да ми каже, че дядо си е отишъл. Пуф и го няма. Като някое зайче, което изчезва в ръцете на магъосника.  Това ме накара да се сетя за една книга – С любов, Роузи , където главната героиня губеше баща си и та там се казваше: „Как може някой просто да го няма?“ та и аз се зачудих. Как може някой просто да го няма? Всичко, което някога е направил да изчезне както дървото изчезва щом се запали и да се превърне в пепел. Дядо щеше да бъде оставен в една дупка и да си остане там и само хората щяха да го помнят. Не спирах да си повтарям, че той е изживял един прекрасен живот по това което ми е разказвал и се надявах, че е на по – добро място. Също както първия път, аз отново не осъзнавах какво всъщност става. Всичко ме удари малко по – късно същата вечер. Казах си „Ще отида да работя, ще се справя, поне малко ще се расеям“, но уви, в един момент просто ме заля. Спомних си как със другия ми дядо ходехме да виждаме този ми дядо докато работеше като пазач на едно място близо до вкъщи. Спомням си как обичах да ходя да го виждам. После се сетих как всичко, което правехме, когато им ходехме на гости с мама и тате, когато те още бяха заедно. Спомних си как след като се приместихме с мама да живеем при тях той ми помагаше и как се радваше, когато пътувах на някъде. Спомних си как социалистическото му мислене винаги му пречеше да види нещата така, както ги виждах аз. Всичко ме заля като една ужасно висока вълна и ме запрати на далееече далеече в океяна на мислите ми и работата далеч спря да ми спори. За пореден път през тези два дни бях зверски объркана. Не знаех какво да правя или по – точно какво се очаква от мен. Не исках да плача, защото това беше признак на слаост, а аз плачех само в много много неизбежни случай и винаги успявах да се контролирам дори, когато беше много напечено. Тук обаче нещата бяха различни. Тук сълзите не питаха дали искам или не искам да плача, тук те сами потичаха всеки път щом някой спомен се промъкнеше тихо и неочаквано в главата ми и това ме изненадваше всеки път. Колкото повече часовете се нижеха, толкова повече спомени се появяваха, такива които одавна бях забравила и такива които често минаваха през ума ми, но с подробности.  Когато останах сама си изплаках сълзите и си казах, че приключвам с това си поведение, защото това нямаше да върне дядо. Започнах да си мисля какво ли щеше да каже той ако беше тук и със сигурност щеше да се скара на всички и да ни каже да се стегнем.

Дядо го нямаше. Това беше безспорен факт. Вероятно беше отишъл на по – добро място и сигурно му е по – добре отколкото тук. От тук нататък нещата щяха да са различни. Знех, че когато се прибера всичко щеше да е много много далечно, все едно не се прибирам вкъщи, а някъде другъде. И ме беше страх. Страх от това какво щях да заваря като се прибера. Въпреки това обаче събрах кураж и погледнах от страната, че аз щях да съм опората на мама и баба от тук нататък като най – малка и най – обективно гледаща на нещата. От тук нататък дядо щеше да ни гледа от някъде другаде и аз си обещах, че няма да го разочаровам.  Той нямаше да спи на леглото си или да гледа турския сериал. Когато слизах за да чакам тате да ме вземе той нямаше да е там за да ми прави компания. И някак си светът изглеждаше по – малък.  С един цял човешки живот, по – мъничък. 



Тагове:   дядо,   смърт,   Свят,   любов,


Гласувай:
5



1. apostapostoloff - Грешите- много хора са
03.02.2018 18:03
мислили, говорили и писали за смъртта, но вие явно не сте достатъчно начетена. И смятате, че сте открила топлата вода.

И да пишете за тези неща, и да не пишете- все тая, полза никаква. Всичките тези разсъждения са напълно излишни, непотребни и ненужни. Затова интелигентните хора се въздържат от такива приказки.
цитирай
2. rosiela - Апостоле,
03.02.2018 18:23
нека всеки изплаче болката си. Толкова линейки са пищели около нас, за близки и за съседи, че вече имам фобия, щом ги чуя по улиците. Момичето пише така, както чувства. Тя в момента не мисли да е оригинална, просто е истинска. Да почива в мир дядо й.
цитирай
3. ninamatova11 - Опровергаване на Вашето твърдение
03.02.2018 20:19
Реших да напиша това тук просто, защото сметнах за добре. Споделям творчеството си. Не съм се опитвала да привличам внимание и т.н.Не разбирам защо трябва да парадирате, че не съм достатъчно начетена и прочие и също така не мисля, че интелигентността се определя от това какво пиша. Смятам, че коментарът Ви е излишен, но въпреки това благодаря, че изразихте мнението си.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ninamatova11
Категория: Лични дневници
Прочетен: 24514
Постинги: 16
Коментари: 3
Гласове: 25
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031